Почти всичките ти познати и приятели са по-големи от теб. В това няма лошо… Нали?! Наблюдаваш ги, защото са ти интересни. Харесваш ги, защото винаги има какво да научиш от тях - като например неща, до които още не си стигнал в живота или защото не ти е дошло времето, или защото си минал по друг път. Тези хора винаги са ти интересни, никога не ти омръзват и ги обичаш заради това. Нещо повече, уважаваш ги. А уважението не се печели лесно.

Както винаги обаче има едно “но”. Как ли те приемат? Дали ти обръщат нужното за теб внимание и дали те възприемат така, както ако беше на тяхната възраст? Дали те разбират, когато имаш нужда от това? Дали си мислят, че ги разбираш, въпреки, че си по-малък?

Как би се чувствал, когато другите в компанията са по-големи от теб? Когато сам усещаш тяхното превъзходство в знанията и начина им на мислене, когато усещаш, че не можеш да се изразяваш така добре… Мислиш си, че ги разбираш, но как би могъл… та ти не си се сблъсквал с  нещата, които те са преживели?

Не знам защо го пиша това. Напоследък доста си мисля върху тези неща. Може би се страхувам, че за тях, аз не съм това, което те са за мен, поради простата причина, че аз съм по-малък. А за мен, те (моите приятели) са хора, които уважавам, на които много държа и винаги мога да разчитам на техните съвети.

Снощи някакъв идиот ми ритна пежото! Шофьорската врата е хлътнала и прозорецът не може да се отвори напълно! Бесен съм!!!

Както обикновено, тази сутрин излизам от блока, в който живея, за да се кача в колата и да потегля за работа, но този път с излизането си от входа поглеждам към пежото и оставам втрещен! Какво по дяволите… ?! Побеснях!!! Започнах да псувам (хората, който ме познават, знаят, че принципно съм спокоен човек)! Огледах вдлъбнатината във вратата - лакът на боята беше изтъркан, лайсната също, боята леко напуката. Нямаше надрано, нито следи от чужда боя. В този момент си спомних какво се случи снощи и изведнъж пъзела се сглоби в съзнанието ми! Вечерта докато даваха мач от европейското, аз гледах филм. По едно време чувам аларма. Надигам се от леглото и поглеждам през прозореца… беше моята аларма, но до колата ми нямаше никой. Само един човек си вървеше спокойно по пътеката между блоковете, но беше на поне 15-20 метра от колата ми, за това не намерих нищо подозрително в него. Спрях алармата и си продължих с филма… Убеден съм, че или тоя или някой друг нещастник е бил ядосан за нещо (може би мача?!), и понеже колата ми е паркирана успоредно до пътеката, теглил й е един шут и най-спокойно си е продължил по пътя!

Що за олигофрен трябва да си, за да направиш такова нещо?! То бива простащина, но това вече на нищо не прилича! Ако искаш да си изкараш яда върху нещо, ходи и си блъскай тиквата в нещо по-здраво от нея… някоя бетонена стена на пример!!! Аз не мога да разбера как е възможно да има такива хора?! Какво съм му направил аз, за да причини такова нещо на колата ми?! Нарочно спирах в страни на блока, за да не преча и да не спирам на местата на хората от блока (все пак съм на квартира и живея от около месец и половина тук).

Ето какво е да живееш в България… и по-конкретно - в София. Столицата ни! Предполага се, че хората тук са цивилизовани! Да ама друг път! Винаги ще се намери някой кретен като този! На него вероятно не му пука, но това е подсъдимо! Може да има свидетели… ако го открият, лошо му се пише! Лично аз ще се погрижа да му стане поне два пъти по-гадно отколкото ми е на мен в момента! Днес ми казаха, че никога не са ме виждали толкова ядосан… Много трудно се намира някой, който да ме изкара от релсите, но ето че тази сутрин го направиха. Честно… мен да ме бяха ритнали - нямаше да ме заболи толкова! Колата е била 12 години в Италия и беше супер запазена, направо като нова! Ето, че дойде в България и на 5-ия месец вече е със смачкана лява врата! Дори да се изправи и боядиса - пак няма да си е същата…

Кажете ми как да не се гордее човек, че е Българин и как да не се радва, че имам такива “невероятни” сънародници!

P.S.: Малките гнусни кученца продължават сутрин да пикаят по гумите на колата ми!!! Изпитвам непреодолимото желание да шутирам едно такова животно и да го счупя на две, точно в момента, в който си вдигне задния крак стоейки до гумата на пежото ми!!! Още повече се дразня, че това са домашни животни и си имат собственици, който ги разхождат всяка сутрин… Хора, засрамете се! Пишете се граждани, а правите селски номера!

Винаги съм мечтал да си имам собствена стая. Подреждаш си нещата така, както сам си решиш и знаеш, че ще ги намериш на същото място, на което си ги оставил. Знаеш, че никой няма да ти разхвърля, цапа и умирисва . Можеш да се усамотиш винаги, когато имаш нужда. Няма никой, който да ти щъка из стаята и да те дразни.

Ето, че и тази моя мечтата стана реалност. След като напуснах общежитието в Студентски Град, се преместих на квартира с колеги (и приятели) от работа. Вече трета седмица живея в собствена стая. Няма такъв кеф. Купих си много готино бюро, имам си невероятен персийски килим и страхотни пердета . От прозореца се вижда детска площадка с много зелени полянки и дървета. И си паркирвам Пежо-то под прозореца, за да мога да си го виждам, когато пожелая.

Тук мястото е много тихо и спокойно, има много дървета и зеленина. Все още не познавам кварталa много добре, но се надявам, че ще имам достатъчно време, за да го опозная. Както обичайно, всички съседи знаят кои сме, но ние все още никого не познаваме. Предполагам, че ще се намерят поводи за запознанство, само се надявам те да са добри .

Доста време писах това на ум и ето, че реших да седна и да събера мислите си.

Това е последната вечер, в която ще спя в леглото, в което съм нощувал през последните 4 години. За добро или зло, през тези четири години аз доста се промених. Научих се да бъда самостоятелен, да бъда доста упорит, за да постигам нещата, които желая. Научих се да очаквам всичко от живота, дори и в най-предвидимите моменти. Намерих добри приятели, загубих други. Попътувах доста. Преживях много весели моменти. Имаше и нощи, в които не можех да заспя…

Днес е 6-ти май, Гергьовден. Поредния дъждовен ден за последната седмица. Почти през целия ден си събирах нещата от стаята и ги смъквах в колата. Оказа се, че имам доста повече багаж, отколкото съм си мислел. В такива моменти човек осъзнава, колко излишни са му някои неща. Стаята вече беше на половина празна. Останаха само вещите и мизерията на съквартиранта ми. Колко много се радвах, че се махам от там… Последната половин година в тази стая беше непоносима. И въпреки това се чувствах някак странно напускайки я с мисълта, че повече никога няма да се върна там. Толкова неща съм преживял в тази малка стаичка. Толкова много смях… сълзи… Остават само спомените.

Никога няма да забравя сутрините, в които вървях към университета и гледах как всеки бърза. Срещах някой познат “Здравей, как е… Айде, че закъснявам за упражнение!”. Няма да забравя дългите отегчителни лекции, в които се чудиш как да не засиш (но също така имаше и доста интересни лекции). Готините и не чак толкова любими преподаватели. Дългите изпити и безсънните нощи преди тях. Няма да забравя купоните в общежитието, както и описаните стени в коридорите с какви ли не мъдри и премъдри надписи и рисунки. Дългите нощи прекарани пред компютъра, четейки  интересни неща. Също нощите, в които огладнявах към 00:00 или 01:00, но нямах никаква храна в стаята и тъй като всички магазини наоколо бяха затворени, се налагаше да ходя към Студентски Град, за да си купя бургер от “Манджа стрийт” или някаква храна от Фантастико. Няма да забравя и нощите преди изпитите, в които се събирахме с колежките, за да решаваме задачи. Има още толкова много неща, които ще останат само като спомени… добри и лоши.

Какво ще ми липсва? Ами най-вече колегите и колежките, както и почти безгрижният живот, който водех първите 2 години… За друго не се сещам.

Днес официално мога да обявя, че семестриално завърших специалност “Приложна Математика” в “Технически Университет” - София . Последният ми изпит беше преди Великден, но чак днес отидох в канцеларията и се уверих, че всичките ми оценки са нанесени в протокола. След 4 дълги години, които минаха толкова бързо и неусетно, единственото нещо, което ме задържа в ТУ - София е дипломната работа, която ми предстои да направя и защитя .

Днес един приятел също завърши семестриално. Ха честито и успех на държавните изпити!

Преместих се на квартира, но в нея нямаше бюро. Като се замисля, когато бях в общежитието, може би 70% от времето през деня прекарвах на бюрото пред компютъра и сега изпитвам една голяма празнота . Реших, че е крайно време да си купя собствено бюро.

След дълго търсене и чудене от къде да си купя, най-накрая се спрях на едно в Praktiker. Търсех си обикновено, класическо бюро - с чекмедже и шкафче, без допълнителни неща… Не очаквах, че ще ми бъде толкова трудно да открия такова. Явно в днешно време хората си мислят, че на всяко бюро ще има компютър и за него задължително трябва да има специално място, за сметка на шкафчето и чекмеджето разбира се . Наистина имаше хубави и сравнително евтини бюра, но вместо шкафче имаха дупка за PC…

В Praktiker си харесах едно много готино цвят “череша”, само че вместо шкафче, имаше 4 чекмеджета + едно голямо, което се заключва. След кратък размисъл, на следващия ден отидох с колата и си го взех… Бях много щастлив, до момента, в който се прибрах в къщи и започнах да го сглобявам.

Като отворих големият пакет видях, че има супер много малки дървени клинчета и 2 пакетчета с… лепило. Moже би 2/3 от сглобките бяха с дървени клинчета… изглеждаше ми супер глупаво… все едно съм си купил някакво долнопробно бюро… Два дена го сглобявах… тези клинчета ми взеха здравето… толкова се ядосвах… А за капак, маркировките който трябваше да служат за ориентир, къде да завиваш видичките за релсите на чекмеджетата, бяха супер неточни… на места със сантиметър отклонение! Няма такава простотия просто… Наложи се сам да си измервам и преизчислявам всичко. Реших да се доверя само на маркировката за ключалката на голямото чекмедже и познайте… 1 см. в дясно и 1 см. навътре… нищо общо с реалността.

Но в крайна сметка успях да го сглобя и противно на очакванията ми бюрото изглеждаше не чак толкова паянтово. Вече втори ден си го ползвам и си ми е много кеф

I’m standing on the bridge
I’m waiting in the dark
I thought that you’d be here by now
There’s nothing but the rain
No footsteps on the ground
I’m listening, but there’s no sound

Isn’t anyone trying to find me?
Won’t somebody come take me home

It’s a damn cold night
Trying to figure out this life
Won’t you take me by the hand, take me somewhere new
I don’t know who you are, but I, I’m with you
I’m with you

I’m looking for a place
I’m searching for a face
Is anybody here I know
‘Cause nothing’s going right
And everything’s a mess
And no one likes to be alone

Isn’t anyone trying to find me?
Won’t somebody come take me home

It’s a damn cold night
Trying to figure out this life
Won’t you take me by the hand, take me somewhere new
I don’t know who you are, but I, I’m with you
I’m with you, yeah yeah

Oh, why is everything so confusing
Maybe I’m just out of my mind
Yeah yeah yeah
Yeah yeah
Yeah yeah
Yeah yeah
Yeah

It’s a damn cold night
Trying to figure out this life
Won’t you take me by the hand, take me somewhere new
I don’t know who you are, but I, I’m with you
I’m with you

Take me by the hand, take me somewhere new
I don’t know who you are but I, I’m with you
I’m with you

Take me by the hand, take me somewhere new
I don’t know who you are but I, I’m with you
I’m with you
I’m with you

“Avril Lavigne - I’m With You”
Album: Let Go
Year: 2002

Днешният ден беше доста динамичен. Сутринта трябваше да отидем с баща ми до сервиза, за да си взема лъвчето (което не бях виждал от месец). Около 11:00 излязохме от нас качихме се в Audi-то и… право в сервиза. Платихме ремонта и се отправихме в посока Метро с Пежо-то, като Audi-to оставихме на паркинга пред Mr. Bricolage. От Метро трябваше да купим подаръка за бала на Поля. От там си купих термометър за колата… отдавна исках такъв… електронен, който измерива температурата в колата и извън нея.

На връщане имахме малко проблеми с пежото, гаснеше когато се кара на газ. След доста чудене, установихме какъв е проблема отстранихме го и се упътихме към халите, там ни чакаше майка ми. Беше в обедна почивка. Седнахме на една пейка в парк-чето между двете платна на пътя от ЦБА към хотел Рига. Беше толкова тихо и спокойно… дори, колите които преминаваха покрай нас не ми правеха впечатление. Много се радвах, че бях успял да се махна от лудницата в София (поне за празниците).

Обедната почивка на майка ми беше към своя край и трябваше да се връща на работа. Ние с баща ми прескочихме до книжарница Пингвините, защото много исках да си купя една книга, а не ми остана време, докато бях в София.

Следващата дестинация беше пазарът, целта - да купим антифриз. Там влязохме в едно магазинче за авто-тунинг… мисля, че излязохме поне 15 минути след това . А точно преди да излезем от магазина за антифриза ми се наби в очите една червена лапенка за автомобил… точно такава, за каквато си мечтаех и от няколко месеца търсих как мога да се сдобия с такава. Може би беше щастливият ми ден .

Преди да се приберем в къщи минахме през Mr. Bricolage, където бяхме паркирали колите. От там пък си купих кутия за инструменти и резервни крушки за фаровете на Пежо-то. След като излязохме от магазина и стигнахме до колите, паркирани една до друга и двамата си извадихме ключовете. Аз попитам баща ми - “Червената или зелената?”. Той се усмихна. Качихме се всеки в неговата си кола и потеглихме към къщи. Вече беше минало 17:00 …

P.S.: Великденската премия, която ми дадоха вчера… свърши

Оказа се, че месец март остана доста постен от към постове Да си призная, не бях много в настроение и не ми се пишеше нищо. Но пък месецът не беше чак толкова безинтересен. Ходих си до Русе. Оставих Пежо-то малко за ремонт и се върнах с Audi-то на баща ми. Мисля, че ще е излишно, ако спомена, че пътуването с личен автомобил е доста по-приятно, отколкото с автобус. Докато си бях на Русе се подлъгах да си сменя прическата и по-конкретно цвета на косата… имаше доста отзиви от страна на приятели и познати и то все различни… според мен успях да изненадам почти всички. Брат ми взе шофьорския си изпит и в момента си чака книжката. Честито, брат ми! Пожелавам ти за напред безаварийно шофиране и да не те спират КАТ-аджии по пътя. И ако слушаш, може да ти дам да направиш едно кръгче с мойто лъвче . За друго не се сещам в момента… това го пускам ей така, за спорта, за да покажа, че не съм си изоставил блог-а. Всъщост, ако никъде не съм споменавал… нямам намерение да го изоставям, но пък не мога и да гарантирам, че за напред няма да има пак такива дупки от по месец, че дори и повече.

Вчера ходихме до магазина да вземем компютъра на Лили, който бяхме поръчали в събота. Когато започнахме да го сглобяваме в апартамента обаче се оказа, че липсва един на пръв поглед дребен, но доста съществен компонент - кабелът за захранването. Явно бяха пропуснали да го сложат в пълната конфигурация компютър, монитор, мишка и клавиатура, която закупихме. Днес след работа отидох до компютърния магазин, за да поискам кабела, който ни се полагаше. Както обичайното за София на уличката пред магазина бяха паркирани доста автомобили и просто нямаше как да се спре на по-близо от 100-тина метра от магазина. За това спрях пред нещо като малък паркинг на жилищния блок от другата страна на улицата (както направих и предната вечер, когато вземахме компютъра).

Заключвам си колата, тръгвам да пресичам уличката и в същия момент някакъв човек започва да ми говори нещо. Обърнах се и гледам един мъж, на видима възраст около 50, с очила, черен балтон и държи черна кожена чанта, подобна на куфарче. Типичен чиновнически вид и точно според моите представи за софиянец. И ми говори с висок тон “Вие в този блок ли живеете?” като, че ще започва да се заяжда с мен. Естествено веднага се досетих каква е ситуацията. Ох как ги обичам такива… още повече като съм в точното настроение. Отговорих “Не.” и се започна… Повишавайки постепенно интонацията: “Тогава защо спираш тук? Каква е тая руска ли… каква… (имаше предвид регистрацията на Пежо-то ми, която започва с “Р” - от Русе). Ние си плащаме за терена! Ти с тая руска… там каквато е… Сега тука ли ще я оставиш!?”. Попитах “Някакъв проблем ли има?” той продължава да набира тон и да се приближава леко към мен. Много се ядосах! Мислех си да му тегля една и да отида да си върша работата, но ме хвана страх, че може да направи нещо на колата ми или да ми създаде някакъв проблем. Казах му, че отивам само за малко до магазина, който беше на 10 метра от мен и тръгнах на там. Онзи измънка нещо “Ааа, ти само за малко ли…” аз вече се бях обърнал и пресичах улицата. Бях в магазина за не повече от 5 минути.

И така… понеже не успях да си го изкарам на онзи индивид, който дори не знаеше какво означава “Р”-то на регистрационния номер на колата ми, реших да споделя малко лично мнение относно някои кореняк софиянци.

Винаги съм мразел когато ме попитат “Вие от провинцията ли сте?”. Естествено всичко зависи от интонацията, с която ти зададат въпроса. Тая дума “провинция” не знам защо, но я свързвам с “прерия”… “диви коне”… “селяни”. А и презрението, което показват… Някои може да си кажат “егати асоциацията дето направи тоя”, но такъв съм си. Та… моите извинения, “софиянци”, но това, че идваме от по-малките градове в България никак не означава, че сме тъпи и ядем доматите с колците. Това, че живеете в столицата не Ви прави по-висши същества от нас “провинциалистчетата”. Всички сме равни! Разбирам, че от Вашата гледна точка ние се явяваме едва ли не пришълци, които постепенно завземаме иначе толкова ценния Ви “град” като работим и живеем в него. Хората идват в София само и единствено заради по-доброто заплащане и малко по-високия стандарт на живот в сравнение с по-малките градове. Това е факт. Иначе, честно… кой би предпочел да живее в град тънещ в мизерия, дупки по улиците, адски задръствания, селяния, грабежи и убийства… ?! Това си е направо лудница. Вярно, сред толкова много стрес хората стават изнервени, недружелюбни, започват да вдигат скандали за незначителни неща и да правят какви ли не глупости, но не мисля, че това може да бъде извинение за отношение на столичани към останалите поданици на държавата ни!

Българинът е едно много завистливо същество и не смятам, че това някога може да се поправи… колкото и черногледо да звучи! Всички са хора… независимо от социалното им положение, всички имат чувства и заслужават едно и също отношение! Осъзнайте го!