Почти всичките ти познати и приятели са по-големи от теб. В това няма лошо… Нали?! Наблюдаваш ги, защото са ти интересни. Харесваш ги, защото винаги има какво да научиш от тях - като например неща, до които още не си стигнал в живота или защото не ти е дошло времето, или защото си минал по друг път. Тези хора винаги са ти интересни, никога не ти омръзват и ги обичаш заради това. Нещо повече, уважаваш ги. А уважението не се печели лесно.

Както винаги обаче има едно “но”. Как ли те приемат? Дали ти обръщат нужното за теб внимание и дали те възприемат така, както ако беше на тяхната възраст? Дали те разбират, когато имаш нужда от това? Дали си мислят, че ги разбираш, въпреки, че си по-малък?

Как би се чувствал, когато другите в компанията са по-големи от теб? Когато сам усещаш тяхното превъзходство в знанията и начина им на мислене, когато усещаш, че не можеш да се изразяваш така добре… Мислиш си, че ги разбираш, но как би могъл… та ти не си се сблъсквал с  нещата, които те са преживели?

Не знам защо го пиша това. Напоследък доста си мисля върху тези неща. Може би се страхувам, че за тях, аз не съм това, което те са за мен, поради простата причина, че аз съм по-малък. А за мен, те (моите приятели) са хора, които уважавам, на които много държа и винаги мога да разчитам на техните съвети.

Снощи някакъв идиот ми ритна пежото! Шофьорската врата е хлътнала и прозорецът не може да се отвори напълно! Бесен съм!!!

Както обикновено, тази сутрин излизам от блока, в който живея, за да се кача в колата и да потегля за работа, но този път с излизането си от входа поглеждам към пежото и оставам втрещен! Какво по дяволите… ?! Побеснях!!! Започнах да псувам (хората, който ме познават, знаят, че принципно съм спокоен човек)! Огледах вдлъбнатината във вратата - лакът на боята беше изтъркан, лайсната също, боята леко напуката. Нямаше надрано, нито следи от чужда боя. В този момент си спомних какво се случи снощи и изведнъж пъзела се сглоби в съзнанието ми! Вечерта докато даваха мач от европейското, аз гледах филм. По едно време чувам аларма. Надигам се от леглото и поглеждам през прозореца… беше моята аларма, но до колата ми нямаше никой. Само един човек си вървеше спокойно по пътеката между блоковете, но беше на поне 15-20 метра от колата ми, за това не намерих нищо подозрително в него. Спрях алармата и си продължих с филма… Убеден съм, че или тоя или някой друг нещастник е бил ядосан за нещо (може би мача?!), и понеже колата ми е паркирана успоредно до пътеката, теглил й е един шут и най-спокойно си е продължил по пътя!

Що за олигофрен трябва да си, за да направиш такова нещо?! То бива простащина, но това вече на нищо не прилича! Ако искаш да си изкараш яда върху нещо, ходи и си блъскай тиквата в нещо по-здраво от нея… някоя бетонена стена на пример!!! Аз не мога да разбера как е възможно да има такива хора?! Какво съм му направил аз, за да причини такова нещо на колата ми?! Нарочно спирах в страни на блока, за да не преча и да не спирам на местата на хората от блока (все пак съм на квартира и живея от около месец и половина тук).

Ето какво е да живееш в България… и по-конкретно - в София. Столицата ни! Предполага се, че хората тук са цивилизовани! Да ама друг път! Винаги ще се намери някой кретен като този! На него вероятно не му пука, но това е подсъдимо! Може да има свидетели… ако го открият, лошо му се пише! Лично аз ще се погрижа да му стане поне два пъти по-гадно отколкото ми е на мен в момента! Днес ми казаха, че никога не са ме виждали толкова ядосан… Много трудно се намира някой, който да ме изкара от релсите, но ето че тази сутрин го направиха. Честно… мен да ме бяха ритнали - нямаше да ме заболи толкова! Колата е била 12 години в Италия и беше супер запазена, направо като нова! Ето, че дойде в България и на 5-ия месец вече е със смачкана лява врата! Дори да се изправи и боядиса - пак няма да си е същата…

Кажете ми как да не се гордее човек, че е Българин и как да не се радва, че имам такива “невероятни” сънародници!

P.S.: Малките гнусни кученца продължават сутрин да пикаят по гумите на колата ми!!! Изпитвам непреодолимото желание да шутирам едно такова животно и да го счупя на две, точно в момента, в който си вдигне задния крак стоейки до гумата на пежото ми!!! Още повече се дразня, че това са домашни животни и си имат собственици, който ги разхождат всяка сутрин… Хора, засрамете се! Пишете се граждани, а правите селски номера!

Доста време писах това на ум и ето, че реших да седна и да събера мислите си.

Това е последната вечер, в която ще спя в леглото, в което съм нощувал през последните 4 години. За добро или зло, през тези четири години аз доста се промених. Научих се да бъда самостоятелен, да бъда доста упорит, за да постигам нещата, които желая. Научих се да очаквам всичко от живота, дори и в най-предвидимите моменти. Намерих добри приятели, загубих други. Попътувах доста. Преживях много весели моменти. Имаше и нощи, в които не можех да заспя…

Днес е 6-ти май, Гергьовден. Поредния дъждовен ден за последната седмица. Почти през целия ден си събирах нещата от стаята и ги смъквах в колата. Оказа се, че имам доста повече багаж, отколкото съм си мислел. В такива моменти човек осъзнава, колко излишни са му някои неща. Стаята вече беше на половина празна. Останаха само вещите и мизерията на съквартиранта ми. Колко много се радвах, че се махам от там… Последната половин година в тази стая беше непоносима. И въпреки това се чувствах някак странно напускайки я с мисълта, че повече никога няма да се върна там. Толкова неща съм преживял в тази малка стаичка. Толкова много смях… сълзи… Остават само спомените.

Никога няма да забравя сутрините, в които вървях към университета и гледах как всеки бърза. Срещах някой познат “Здравей, как е… Айде, че закъснявам за упражнение!”. Няма да забравя дългите отегчителни лекции, в които се чудиш как да не засиш (но също така имаше и доста интересни лекции). Готините и не чак толкова любими преподаватели. Дългите изпити и безсънните нощи преди тях. Няма да забравя купоните в общежитието, както и описаните стени в коридорите с какви ли не мъдри и премъдри надписи и рисунки. Дългите нощи прекарани пред компютъра, четейки  интересни неща. Също нощите, в които огладнявах към 00:00 или 01:00, но нямах никаква храна в стаята и тъй като всички магазини наоколо бяха затворени, се налагаше да ходя към Студентски Град, за да си купя бургер от “Манджа стрийт” или някаква храна от Фантастико. Няма да забравя и нощите преди изпитите, в които се събирахме с колежките, за да решаваме задачи. Има още толкова много неща, които ще останат само като спомени… добри и лоши.

Какво ще ми липсва? Ами най-вече колегите и колежките, както и почти безгрижният живот, който водех първите 2 години… За друго не се сещам.

Вчера ходихме до магазина да вземем компютъра на Лили, който бяхме поръчали в събота. Когато започнахме да го сглобяваме в апартамента обаче се оказа, че липсва един на пръв поглед дребен, но доста съществен компонент - кабелът за захранването. Явно бяха пропуснали да го сложат в пълната конфигурация компютър, монитор, мишка и клавиатура, която закупихме. Днес след работа отидох до компютърния магазин, за да поискам кабела, който ни се полагаше. Както обичайното за София на уличката пред магазина бяха паркирани доста автомобили и просто нямаше как да се спре на по-близо от 100-тина метра от магазина. За това спрях пред нещо като малък паркинг на жилищния блок от другата страна на улицата (както направих и предната вечер, когато вземахме компютъра).

Заключвам си колата, тръгвам да пресичам уличката и в същия момент някакъв човек започва да ми говори нещо. Обърнах се и гледам един мъж, на видима възраст около 50, с очила, черен балтон и държи черна кожена чанта, подобна на куфарче. Типичен чиновнически вид и точно според моите представи за софиянец. И ми говори с висок тон “Вие в този блок ли живеете?” като, че ще започва да се заяжда с мен. Естествено веднага се досетих каква е ситуацията. Ох как ги обичам такива… още повече като съм в точното настроение. Отговорих “Не.” и се започна… Повишавайки постепенно интонацията: “Тогава защо спираш тук? Каква е тая руска ли… каква… (имаше предвид регистрацията на Пежо-то ми, която започва с “Р” - от Русе). Ние си плащаме за терена! Ти с тая руска… там каквато е… Сега тука ли ще я оставиш!?”. Попитах “Някакъв проблем ли има?” той продължава да набира тон и да се приближава леко към мен. Много се ядосах! Мислех си да му тегля една и да отида да си върша работата, но ме хвана страх, че може да направи нещо на колата ми или да ми създаде някакъв проблем. Казах му, че отивам само за малко до магазина, който беше на 10 метра от мен и тръгнах на там. Онзи измънка нещо “Ааа, ти само за малко ли…” аз вече се бях обърнал и пресичах улицата. Бях в магазина за не повече от 5 минути.

И така… понеже не успях да си го изкарам на онзи индивид, който дори не знаеше какво означава “Р”-то на регистрационния номер на колата ми, реших да споделя малко лично мнение относно някои кореняк софиянци.

Винаги съм мразел когато ме попитат “Вие от провинцията ли сте?”. Естествено всичко зависи от интонацията, с която ти зададат въпроса. Тая дума “провинция” не знам защо, но я свързвам с “прерия”… “диви коне”… “селяни”. А и презрението, което показват… Някои може да си кажат “егати асоциацията дето направи тоя”, но такъв съм си. Та… моите извинения, “софиянци”, но това, че идваме от по-малките градове в България никак не означава, че сме тъпи и ядем доматите с колците. Това, че живеете в столицата не Ви прави по-висши същества от нас “провинциалистчетата”. Всички сме равни! Разбирам, че от Вашата гледна точка ние се явяваме едва ли не пришълци, които постепенно завземаме иначе толкова ценния Ви “град” като работим и живеем в него. Хората идват в София само и единствено заради по-доброто заплащане и малко по-високия стандарт на живот в сравнение с по-малките градове. Това е факт. Иначе, честно… кой би предпочел да живее в град тънещ в мизерия, дупки по улиците, адски задръствания, селяния, грабежи и убийства… ?! Това си е направо лудница. Вярно, сред толкова много стрес хората стават изнервени, недружелюбни, започват да вдигат скандали за незначителни неща и да правят какви ли не глупости, но не мисля, че това може да бъде извинение за отношение на столичани към останалите поданици на държавата ни!

Българинът е едно много завистливо същество и не смятам, че това някога може да се поправи… колкото и черногледо да звучи! Всички са хора… независимо от социалното им положение, всички имат чувства и заслужават едно и също отношение! Осъзнайте го!

Помните ли преди много години, когато бяхме деца, как родителите ни купуваха шоколадови яйца с играчки. И то не какви да са играчки, а сглобяеми играчки, нямаш търпение да отвориш кутийката, за да разбереш какво ти се е паднало и да започнеш да го сглобяваш. А шоколада… ах шоколада… беше на два слоя, бял и кафяв… много вкусен. Тогава нямаше много видове шоколади и този беше нещо като уникален, нямаше подобни. А когато отвориш яйцето, и вътре жълтото или зелено пластмасово яйце. Отваряш и него и от вътре излизат като на фотолента картинки с упътване как да си сглобиш играчката, която се състои от десетина парченца. Беше толкова забавно, докато си я сглобиш, после се гордееш,че си успял. Ех… това беше доброто старо време. Сега вече не е така. Има толкова много видове шоколади и сладки неща, че чак свят ти се завива. Такъв шоколад като на яйцата можеш да си купиш от магазина, и то голям шоколад, а не толкова тънък и толкова малък, както в яйцето… може би дори няма да можеш да го изядеш целия на веднъж. А новите играчки… някави странни, едноцветни, в повечето случай дори цели! А как ще изпиташ удоволствието от това сам да си ги сглобиш?! Дори пластмасовите кутийки са различни вече… не са така семпли, както преди, на две части и само ги отваряш. Сега са “по-тарикатски”, отварят се като цигарена кутия, двете части не се разделят една от друга. А малкото листче, с картинката на играчката и упътването как да се сглоби, вече не е като на фото лента и на него има изписан адрес на уеб сайт…

There is something waiting for me… maybe a dream of mine would come true.

Изминалата 2007-ма беше най-динамичната и най-емоционална година в живота ми. Случиха се страшно много неща… за съжаление не само добри. Научих много нови неща, осъзнах много други, натрупах много опит, осъществих няколко свои мечти. Ще направя нещо като сбит преразказ на това как изкарах 2007-ма.

(more…)

Никога не съм обичал да говоря за себе си. Просто не знам какво да кажа, не знам хората какво ги интересува. За това на всеки казвам… “попитай ме и ще ти кажа…но така не мога да измисля какво да ти разкажа за себе си… “. За първи път ще опитам да се опиша, надявам се да не се получи много зле. Ще карам направо…

Доста хора са ми казвали, че съм странен. Имам малко приятели, но ги уважавам и бих направил много неща за тях (не казвам всичко, защото “всичко” е много общо понятие и хората го разбират по различен начин). Повечето ми приятели не ме познават напълно и винаги ги изненадвам с нещо ново за тях в моя характер. Бих казал, че голямата част от приятелите си познавам доста по-добре, отколкото те мен.

Иначе правя всичко по силите си, за да бъда добър с всеки и обмислям думите си с цел да не кажа нещо, с което да засегна някого. Старая се да гледам на нещата от друг ъгъл, а не само от моята гледна точка. Мисля си, че по този начин по-добре разбирам хората около мен.

Много мразя хора с високо самочувствие. Тези, които нищо не разбират, а им е вирнат носа, ги съжалявам, защото са смешни. Мразя лъжата, мразя, когато хората говорят зад гърба ти (в това число и клюкарството), мразя хора, които само гледат да те използват.

Обичам чистотата, реда, обичам природата, веселите хора и тези, които имат истинска цел в живота, и дават всичко от себе си, за да я постигнат. Обичам хората, които казват искрено “благодаря”! Обичам близките си… благодарение на тях аз съм това, което съм! Обичам музиката и не мога без нея. От скоро се интересувам от фотография и ми е много интересно… От малък си мечтаех да имам собствен фотоапарат и в края на това лято осъществих тази моя мечта. За мен музиката не е само звуци и фотографията не е само натискане на един бутон.

Аз съм човек, който приема нещата доста навътре. Не изразявам чувствата си така, както другите и може би за това ме мислят за странен. Но това съм си аз… Някои хора “разпускат” като танцуват на силната музика в някой претъпкан, тъмен, задимен клуб, аз пък предпочитам да разпусна като си слушам музика в къщи, сам, любувайки се на красивия нощен пейзаж от прозореца на стаята си. Не харесвам дискотеки. Не обичам места претъпкани с хора. Но обичам да бъда сред приятели. Харесва ми да се съберем на заведение, да си поприказваме и да се повеселим… Но понякога наистина имам нужда да бъда сам.

Обичам вещите си. Някак си се привързвам към тях и после много трудно се разделям, знаейки какво съм преживял с тях. Когато си купувам нещо ново, винаги много се двоумя… меня си мнението по няколко пъти и накрая решавам в последния момент.

За тези, които не ме познават, а им е интересно каква зодия съм… козирог. Вярвам, че хората от една и съща зодия имат много сходни черти в техните характери.

Мисля, че това, което исках да споделя се изчерпа… Описах накратко моят характер. Надявам се не е било много пресилено. Относно това кой съм, с какво се занимавам и неща, от които се интересуват повечето хора ще напиша в страницата About. Благодаря на тези, които са прочели това, надявам се, че не съм Ви отегчил.